Интерархитектурност
В литературата
Самите Опити напомнят по своето съдържание за архитектурната форма от втора степен. Именно в този смисъл можем да говорим за едно интерархитектурно ниво при възприемането на творчеството на Монтен. Ако заимстваме конфигурацията на знака от Йелмслев, бихме могли да видим текста като жива кула, предизвикана от корицата на лондонската версия на произведението от XVIII в. Този фронтиспис установява аналогията между книгата и паметника като място на паметта.
The Interartistic Phenomenon through Montaigne’s Essays, Peter Lang, Bern, 2018, ISBN: 978-3034333177, p 216
Репродукция на корицата на лондонското издание на “Опити” на Монтен, Мишел Ейкем дьо Монтен, “Опити”, трето издание, Лондон, 1632 г.
В архитектурата
Великолепният интериор на църквата я превръща в образцово произведение на изкуството, в което се преплитат всички изкуства. Годините 1230-1240, които са особено плодотворни по отношение на новаторското архитектурно творчество, бележат раждането на лъчистия готически стил. Разцветът на художествената дейност по това време е изразен в полихромните скулптури и медальони в Сент Шапел, както и във витражите. Най-общо казано, налице е вкус към миниатюризиране на формите, което кара някои художници да определят изкуството от този период като “маниеристично”. Тази тенденция е особено валидна за архитектурата, където външният вид наистина влияе на всички изкуства. През XIII в. архитектурата става по-тясно свързана с живописта, отколкото когато и да било преди. Един от най-красноречивите примери за това несъмнено е Псалтирът на Сен Луи, чиито миниатюри са изпълнени с фронтони, рози и шпилове, взети директно от съвременните строителни обекти. В допълнение към системата за рамкиране на миниатюрите, архитектурни мотиви могат да бъдат открити върху редица златни касички. Очарованието е такова, че днес говорим за “архитектуризация” на изкуствата. Съпоставянето на архитектурата на реликвария и църквата разкрива една интерархитектурност.
„Интерархитектурност в семиотиката на Сент-Шапел“, [“Interarchitecturality in the semiotics of the Sainte-Chapelle”]- Текст, представен в Института за литература – Българска академия на науките, Научен форум: “Литературни метаморфози – между живота и текста”, 16 май 2022 г., Василена Коларова.
Сент-Шапел в Париж, Горен параклис, изглед към Големия Реликвариум и олтара
В скулптурата
Интерлитературността е разновидност на интерартистичния феномен, когато изкуството си взаимодейства с литературата.
Скулптурите на Антони Гауди в базиликата Саграда Фамилия са естествени и изразителни. На портала „Рождество Христово“ има скулптури на Святото семейство, със Святото име на Исус, което е препратка към Библията; Deo – Бог, текстът е вплетен в камъка, което го прави интерлитературен, защото архитектурата взаимодейства с писмен текст. И именно това ни позволява да прочетем творбата като интерартистична, както и като интерскулптурна и интерархитектурна. Освен това има и скулптури на ангелите музиканти, така че тази каменна симфония става интермузикална. Цветята и растенията имитират картина по модела на витражите, чиито многоизмерни цветове вътре в църквата допълват визията на нашия дигитален век в едно интерпиктурално движение.
Скулптурни групи на фасадата „Рождество Христово“ на Саграда Фамилия в Барселона
Градове на изкуството като Рим, Флоренция и Венеция съдържат в себе си библейската мисъл, като въплъщение на красотата. Изяществото на купола на Микеланджело пресъздава Божествения промисъл: „11 А вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда. 10 Защото той очакваше онзи град, който има основи и чийто художник и строител е Бог.“, Евреи 11 : 10, (Библия, Книгите на Свещеното писание на Стария и Новия Завет, София, 1925 г.). Те изразяват същността на интерартистичната идея, която се създава, следвайки стъпките на Създателя.
Главната фасада и куполът на базиликата „Свети Петър“, гледани от площад „Свети Петър” в Рим
През Ренесанса, в контекста на сравнението на изкуствата – paragone, Микеланджело казва следното:
Съвършеният художник не може да си представи образ, който да не е вече в обвивката на мрамора, но само ръката, която е послушна на духа, може да го извлече.
Michelangelo, L’Ottima artista, Poésies/Rime, Les Belles Lettres, 2004